Колкото повече се отдалечавам от преживяното събитие, толкова по-ясно проглеждам за неговата значимост. В зала “България” Емануил Иванов, Емил Табаков, Софийската филхармония и мъжката половина от Националния филхармоничен хор представиха композиция-мастодонт – не само заради дължината си (75 минути), не само заради чудовищната си трудност и за солиста, и за оркестъра (27. 06). Концертът за пиано и оркестър, оп. 39 в до мажор от Феручо Бузони, който изследователи определят като “рухване на благородния замисъл на романтизма” изобилства на препятствия, на провокации и по отношение на структуриране, на овладяване на формата от диригента, и по отношение на необятната натовареност на клавирната партия, както и на смисловата съвместност на пианото и оркестъра, както и с отвеждането на абстрактно-музикалното към формулираното философско обобщение в последната част с гласа и словото на мъжкия хор, експониращи текста (на немски) от поетичната драма “Аладин” на датския поет, съвременник на Гьоте, Адам Йоленшлегер (1779-1850). (Той е автор на текста на гражданския датски национален химн “Има една прекрасна страна”, който съществува от 1835 година – тогава Ханс Ернст Кройер пише музика към стиховете на Йоленшлегер.) Концертът е рядко комплицирана композиция, завършена преди 120 години, която потвърждава тезите на Бузони в неговия труд “Скица на новата естетика в музикалното изкуство”, публикуван през 1907 г. В тази теоретична работа композиторът-пианист се обявява за пълната самостоятелност на музиката като изкуство без никакви програми, без съобразяване с установените формални структури. Настоява за връщане към господство на импровизационната практика без робуване на традиционната хармонияя, отхвърля господството на мажорно-минорната система, счита я за оковаваща въображението на автора. Настоява и за извънтонални експерименти. И в своя опус-магнум Бузони онагледява творческите си въжделения. Редките за времето си хармонични идеи в партитурата формулират някои от тях, а самият концерт онагледява разбиранията на Бузони що е това свободна музика. Единствено с поезията в последната част на петчастния цикъл той като че ли се самоопровергава, като се обръща към поетичната драма на Йоленшлегер “Аладин”, в която поетът пресъздава живота си и в която вълшебната лампа на Аладин символизира интуитивния гений на създаващия. Текстът е особен, натоварен със символи, а Бузони е включил и откъса, в който се слави Аллах като символ на недостижимия дух.
Не мисля, че има друг диригент в страната, в настоящия момент, който би се захванал да учи партитурата на този концерт освен Емил Табаков. Необозрима любознателност, дисциплина и отговорност – това са били винаги основни съпровождащи фактори на неговия чудесен творчески път. По същия начин си мисля и за Емануил Иванов, чийто път предстои, но той вече демонстрира, че никак не се бои да се самопредизвиква. Да прекосява по-непознати територии. Да, през 2019 година бе първи на конкурса “Бузони” и може би сам си е наложил предизвикателството да свири този концерт. Преди да реализират с Табаков българската му премиера Иванов го е изсвирил на 14 юни със Симфоничния оркестър на Кралската консерватория на Бирмингам, под ръководството на известния английски диригент Мартин Брабинс. Пак от Бирмингам, но от Симфоничния оркестър, заедно с Марк-Андре Хамелин и диригента Марк Елдър, светът получава много добър запис на концерта. Други колеги на българите (не са толкова много) по отношение на Бузони-концерта са Игор Левит с Еса-Пека Салонен и Симфоничния оркестър на Сан Франциско, Герик Олсън с Кристоф фон Дохнани и оркестъра на Кливлънд и Кирил Герщайн със Сакари Орамо и Бостънския симфоничен оркестър. Впрочем през октомври (17, 18, 19) двамата ще го изпълнят с оркестъра на Берлинската филхармония.
“Има клавирни концерти и има клавирният концерт на Бузони” – прочетох в един текст. Табаков и Иванов разтвориха, разгърнаха, овладяха, укротиха невероятната с гигантските си мащаби и препятствия форма. Но не само. Концертът действително е силно “обзет” от идеята за импровизация, за различен подход и към структурата, и към елементите, които я образуват и организират. И ако пианистът все пак има възможността да впрегне цялото си лично време и ресурс за да овладее този концерт, диригентът разполага с четири репетиции за да накара оркестъра да припознае, да обхване произведението, да се справи не само с инструменталните, но също и с ансамбловите проблеми, които щедро му се предлагат, а и с партньорството със солиста. Колосална работа! И неблагодарна. При цялата си убийствена сложност соловата партия не може да се определи като такава – пианото свири със, във и извън оркестъра, пределно виртуозно, но не подчертано солистично. “Дали творбата е пародия или е смъртно сериозна” – е попитан Игор Левит, на което той отговаря: “Мисля, че и двете.” Музиката може да бъде определена като едно фрагментирано цяло и в това е нейната парадоксалност, освен в преднамерената й трудност. В първата част основно оркестърът експонира тематичния материал, а солистът, след пространното оркестрово въведение встъпва в своята роля на самостоятелно и непрекъснато изявяващ се индивид, някак встрани от оркестъра и същевременно заедно с него – с бързи гигантски гроздове акорди, разположени и на четири петолиния, с хроматични пасажи, с колосални, сякаш невъзможни за обхващане регистрови разстояния, с низ от модулации – без да заяви или потвърди дори част от тематичния материал. Пианото ври и кипи с цялата възможна (и невъзможна) клавирна техника, независимо от строежа и движението в оркестровата тъкан. Невероятна работа! Скерцозната втора част е по-активна ритмически, с интересни указания към изпълнителите относно маниера на интерпретация – от младежки весело, през фантастично, до брутално. Тук клавирните каденцови моменти са повече – още от самото начало може да се каже, че пианото води, нещо, което изумително категоричното присъствие на 25-годишния Емануил заяви безапелационно. И с впечатляваща психическа устойчивост; той е изграден мощен, непредвидим тонов играч с много бърз ум, със смайващо бързи пръсти, но най-вече с висока степен на способност да обхване, да укроти тази направо нечовешка звукова материя. И в цялата “скоростна програма” предписана от автора, Иванов фантастично бързо и гъвкаво нанасяше тембри, предлагаше изпипани, чисти щрихи, загребваше и разполагаше с мярка редуващите се фрази – беше удивителен! Удивителен бе и синхронът му с диригента и оркестъра в полето на толковата сложната фактура – подвигът бе изнесен, извършен с великолепна музикантска взаимност. Най-дългата средна, трета част възсъздаде контрастно мрачно, процесуално настроение и тук солистът най-после влезе в по-класическата си роля – с тематични реплики и отговори към оркестъра, но отново чрез много сложна фактура и хиперактивна импровизационност. В особеното излъчване на тази средна част, която трае колкото класически клавирен концерт, се откроиха дълбочината и вдъхновението на прочита, който насити бавното, разточително, пространно, вагнериански тип развитие на формата с внушителни солови сегменти, с катарзисно звучене в сериозни непрекъснати градации, завършващи със страхотни в мощта си кулминации. И пак със силно респектиращата, предизвикващата удивление енергия на солиста, но също на диригента и оркестъра. “All’ italiana”, четвъртата част те предадоха на един дъх – клокочеща звукова трансмисия, константен, неудържим до изчерпване на дъха ритъм на тарантела – като празничен, но и като предсмъртен танц (поне на мен така ми прозвуча). Особено в репризата. Иванов сграбчи яростно невъзможните акорди след шеметната каденца, предписани в три фортета и като че ли ги наказваше за тяхната невъзможност чрез артикулирането им като камшични удари. Последната част, назована Cantico. Largamente, отново върна известна процесуалност в движението си, подета от мъжкия хор, чието присъствие нанесе литургичен дух във финала на композицията, в който звучи и текстът “Чувствайте се близо до Аллах, вижте делата му”, отправящ към божественото. Факт е, че Бузони като че ли е бил обзет от идеята да пресъздаде в музика пиесата “Аладин” на Йоленшлегер – мислел е за опера, за оратория, но не е успял и накрая го е решил, подобно например, на симфонията “Фауст” от Лист, да включи откъс от нея като текст за мъжки хор във финала на клавирния концерт. Уважавам, разбира се, идеята на автора, но си задавам въпроса защо в една само композиция, пък била тя и 75 минути трябва да се съчетаят няколко жанра – на симфония с пиано, на концерт за пиано и оркестър, на оратория с пиано. Може би не схващам докрай дълбочината на авторския замисъл. Но трябва да се отдаде заслуженото, много заслуженото на Емануил Иванов, на Емил Табаков и на оркестъра на Софийската филхармония за този творчески героизъм, бих го нарекла, една проява на идеалистичния възглед за музика, който днес най-вече у нас считат за старомодна лудост.
И в края ми се иска да не забравя още една особеност в програмата на концерта – той започна с петминутната пиеса на Александър Скрябин “Мечти”. Пиесата “прошепна” като прелетяло поетично вдъхновение, синтезирало красотата на чувствената енергия и в тази своя краткост каза толкова много. Отново отлична идея на Емил Табаков да съпостави две толкова крайни в намеренията и изказа си творения. Да покаже различните възможности на музикалното битие според развитието на формата във времето.